Направо към съдържанието

Синхайска революция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Синхайска революция
辛亥革命
Синхайската революция в Шанхай
Страна Империя Цин
Дата10 октомври 1911 – 12 февруари 1912 г.
Основна целсваляне на монархията
Резултатипадане на династията Цин, абдикация на Пу И и основаване на Република Китай
ОрганизаторСун Ятсен
Движещи силиРепублика Китай Революционери
Република Китай Временно правителство на Република Китай
Хубейско военно правителство
Република Китай Сун Ятсен
Република Китай Чан Кайшъ
Република Китай Хуан Син
Република Китай Сун Дзяожън
Република Китай Ху Ханмин
Противници Династия Цин
Китайска народна република Луню
Китайска народна република Дзейфън
Китайска народна република Юен Шъкай
Китайска народна република Фън Гуоджан
Китайска народна република Дуан Цижуей
Китайска народна република Джан Дзуолин
Загинали220 000 души
Синхайска революция в Общомедия

Синхайската революция (на китайски: 辛亥革命), наричана също Китайска революция, е революция, в хода на която е свалена от власт последната императорска династия (династията Цин) и е установена Република Китай.

Революцията е наречена Синхайска, тъй като започва през 1911 г. – годината на Синхай (металната свиня) в китайския календар.[1]

Включва множество бунтове и въстания. Повратна точка в нея е Уханското въстание от 10 октомври 1911 г., избухнало в резултат от протестите на Движението за железопътна защита. Завършва с абдикирането на Пу И (тогава - 6-годишен) на 12 февруари 1912 г., бележещо началото на ранния републикански период.[2]

Революцията се заражда главно в отговор на упадъка на династията Цин, която се оказва неефективна в усилията си да модернизира Китай (Манджурската империя) и да се справя с външната агресия, от страна на западноевропейските страни и САЩ - например в Опиумните войни и нахлуването на Алианса на осемте държави. Много групировки се опитват да извършат преврат срещу династията с подкрепата на китайски революционери в изгнание. Кратката гражданска война, която последва, приключва с политически компромис между държавника Юен Шъкай и Сун Ятсен, водач на Обединената лига (Тунмънхуей).

След като дворът на Цин предава властта на новообразуваната република, е създадено временно коалиционно правителство заедно с Народното събрание. Въпреки това, политическата власт на новото национално правителство в Пекин скоро е монополизирана от Шъкай, което води до десетилетия политическо разделение и период на милитаристите, включващ няколко опита за възвръщане на имперската система.

В днешно време, както Република Китай (Тайван), така и Китайската народна република (КНР) считат себе си за легитимен наследник на Синхайската революция и почитат идеалите на революцията, включително национализма, републиканизма, модернизацията и националната единност. 10 октомври се отбелязва като годишнина в КНР, Хонгконг и Макау (Макао) и като национален празник в Тайван.

Още от завладяването на Китай през 17 век, военната система на манджурите постепенно запада и през19 век династията Цин изпада в тежка криза, достигнала своя връх след смъртта на овдовялата императрица Цъси през 1908 г.. През 1911 г. император Пу И е все още дете, а регентството е некомпетентно да управлява страната. Неуспешните съревнования с другите държави разтърсват не само династията, но и целия правителствен апарат.[3]

Поредицата от събития, водещи до революцията, започват с подписването на споразумение на 5 април 1911 г. с група чуждестранни банкери за построяването на железопътна линия в централната част на Китай. Правителството решава да национализира местна компания, строяща железопътна линия в Съчуан, и да използва част от парите ѝ за завършване на линията. Това засяга милиони данъкоплатци, а предложената от правителството сума не удовлетворява акционерите. Така, през септември 1911 г. недоволството прераства в открит бунт. На 10 октомври, след разкриването на заговор в Ханкоу (днес част от Ухан), имащ малка или никаква връзка с епизода в Съчуан, избухва метеж сред войниците, който се и разглежда като формално начало на революцията. Въстаналите войници скоро превземат местните монетен двор и оръжейна, докато град след град се обявяват срещу правителството на Цин. Регентът, в паника, удовлетворява искането на тълпата за незабавно приемане на конституция и призовава бившия вицекрал Юен Шъкай, да спаси династията. През ноември той е назначен за министър-председател.[3] Той се въздържа от засилване на агресията срещу въстаниците и към края на годината вече 14 провинции са се обявили срещу властта на Цин. В няколко града са извършени кланета срещу манджурските гарнизони, а в Нанкин е основано републиканско правителство. Революционерът Сун Ятсен, създател на партията Гоминдан, се завръща от чужбина и е избран за временен президент.[3] През декември Шъкай се съгласява на примирие и започва преговори с републиканците. На 12 февруари 1912 г. момчето-император абдикира от трона чрез прокламация, прехвърляща правителството на народните представители и обявяваща конституцията на страната за републиканска. Шъкай получава пълната власт да организира временно правителство. Властите в Нанкин се съгласяват императорът да задържи титлата си до живот и да получи голяма пенсия. За да се обедини страната, Ятсен отказва президентския пост, давайки път на Шъкай. За вицепрезидент е избран Ли Юенхун, който става известен в ранния етап на въстанието.[3]

През март 1912 г. е обнародвана временна конституция от парламента в Нанкин, а през април правителството е прехвърлено в Пекин. Републиката, създадена с такава стряскаща бързина и сравнителна лекота, през следващите десетилетия става свидетел на постепенния крах на националното единство и порядъчното управление.[3]

  1. Li Xing. [2010] (2010). The Rise of China and the Capitalist World Order. Ashgate Publishing, Ltd. ISBN 0-7546-7913-6, ISBN 978-0-7546-7913-4. p. 91.
  2. Li, Xiaobing. [2007] (2007). A History of the Modern Chinese Army. University Press of Kentucky. ISBN 0-8131-2438-7, ISBN 978-0-8131-2438-4. pp. 13, 26 – 27.
  3. а б в г д Chinese Revolution // Encyclopædia Britannica, 12 май 2020. Посетен на 28 май 2020.