Направо към съдържанието

Цистерциански орден

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Цистерциански орден
Информация
Латинско имеOrdo Cisterciensis
Съкратено имеOCist
ЦъркваКатолическа църква
ДевизCistercium Mater Nostra
ОснователРобер Молемски
Основаване1098 г.
Утвърждаване1119 г.
Численост1681 (2010 год)
Статутдействащ
Сайтwww.ocist.org
Цистерциански орден в Общомедия

Цистерцианският орден (на латински: Ordo Cisterciensis, съкр. O. Cist) е католически монашески орден, основан от Робер Молемски. Създаден в абатство Сито през 1098 г., когато се е отделил от бенедиктинците[1].

Цистерциански манастир във Фонтьоне, Франция основан 1119

Всички членове на ордена са обединени в конгрегация, ръководена от Генерален капитул, който ежегодно инспектира всички манастири.

Конституцията на ордена се нарича Харта на Милосърдието (Carta caritatis) и е написана от един от основателите на ордена Стивън Хардинг през 1119.

Облеклото на цистерцианците е изцяло бяло, с черен капишон и черен вълнен колан, поради което често са наричани „белите монаси“. Водят строг, почти затворнически живот. В духовните практики преобладават аскетизма и мълчаливото съзерцание. Към 2015 орденът има 80 мъжки манастира с 1626 монаси и 58 женски манастира с 825 монахини.

Името на ордена идва от първия манастир, основан от Св. Робер Молемски – Цистерциум, в Бургундия, Франция. Робер бил потомък на знатен шампански род, постъпил на младини в бенедиктинския орден. Недоволен от недостатъчно аскетичния им живот, той дълго време изучавал уставите и начина на живот в старите манастири. През 1098 заедно с 20 свои последователи той основава манастира Цистерциум, а с него и ордена.

Първоначално голямата строгост на цистерцианците препятствала привличането на голям брой привърженици, но след като през 1112 в ордена постъпва Св. Бернар от Клерво, броят на членовете рязко се увеличава и става един от най-големите католически. Към 1200 г. броят на цистерцианските манастири вече е около 2000 (Франция, Германия, Великобритания, Испания, Италия и Унгария). Поради голямото влияние на Св. Бернар върху ордена и до днес неговите членове често са наричани и бернардинци.

  1. Дюше, Жан. История на Запада. София, ИК „ЛИК“, 2003. ISBN 954-607-589-2. с. 99.